Прочетен: 2550 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 29.12.2014 13:19
Теорията на избора обяснява, че ние, при всички житейски ситуации, неизменно избираме сами всичко, което вършим, включително и нещастието, което изпитваме. И че другите хора не могат да ни направят нито щастливи, нито нещастни. Информацията е единственото, което можем да дадем или да получим в общуването си с другите хора. Но сама по себе си тя не може да въздейства нито върху намеренията, нито върху чувствата ни. Получената информация прониква в нашето съзнание, където мозъкът ни я обработва и решава какво да предприеме. Както ще се уверите сами, в тази книга подробно обяснявам как ние избираме сами всички свои мисли и действия, почти цялата гама на чувствата си и в много голяма степен своите психическа нагласа и реакции, а също и психологическата си практика спрямо нас самите, света и околните. Когато се чувствате зле, когато тялото ви изпитва болка, това също се явява косвен резултат от вашите собствени мисли и действия, които сте избрали на даден етап от живота си и продължавате да избирате във всеки миг от него.
Също така разяснявам как и защо стигаме до тези мъчителни, а понякога и откровено налудничави избори. Показвам и как можем да направим един по-добър и по-ефективен за живота ни избор. Теорията на избора учи, че всички ние контролираме живота си далеч повече, отколкото предполагаме. За съжаление голяма част от този контрол е напълно неефективен. Например подсъзнателно решавате да се ядосате на детето си, след което избирате да му крещите и да го наказвате. Но по този начин нещата само се влошават, вместо да стават по-добри - и за вас, и за него. Поемането на по-ефективен контрол означава да правите по-добър избор във всяко едно отношение, към всички и във всяка област от живота си. С помощта на теорията на избора ще разберете как точно действат хората: как генните ни заложби се съчетават с опита, който трупаме през живота си.
Най-добрият начин да усвоим теорията на избора е да се съсредоточим върху въпроса защо винаги избираме присъщи на всички хора нещастни изживявания и реакции, но с убеждението, че те ни се случват единствено и само на нас. Когато сме депресирани, често си мислим, че нямаме контрол над страданието си, защото сме станали жертва на нарушен баланс в биохимията на организма. В такива случаи смятаме, че се нуждаем от лекарства за въздействие върху мозъка, така че този баланс да бъде възстановен. Почти нищо от това не е вярно. Ние сме способни да контролираме - както подсъзнателно, така и съзнателно - отчасти страданието си. Рядко ставаме безпомощна жертва на нещо, което ни се е случило в миналото. А както ще видите в четвърта глава, организмът ни реагира на една или друга наша психическа нагласа и психологическа практика чрез нормалната за съответния случай биохимична реакция. Лекарствата за стимулиране и въздействие върху мозъка може би ще ни помогнат да се почувстваме по-добре за момента, но те изобщо не решават проблемите, които поначало са ни подтикнали подсъзнателно да изберем да се чувстваме зле, болни и депресирани.
Семената на почти всички наши нещастни изживявания са посени в душите ни още от най-ранна детска възраст. Обикновено от най-близките ни хора, които смятат, че знаят не само какво е най-правилно и най-добро за тях самите, но - за нещастие - са убедени и че знаят какво е най-правилно и най-добро и за нас. Въоръжени с това тяхно убеждение и спазвайки разрушителните традиции, които доминират от хилядолетия в мисленето ни, тези хора се чувстват длъжни да ни принуждават да вършим онова, което според тях е правилно. Изборът на начина, по който се противопоставяме на този външен натиск и контрол, е общо взето най-силният източник на човешкото нещастие. Теорията на избора оборва и се противопоставя на древната традиция „аз знам какво ти трябва да правиш / да мислиш / да чувстваш". Тази книга представлява опит да се отговори на въпроса, който почти винаги си задаваме в моменти на нещастие: Как да направя така, че да живея живота, който харесвам, но това да не ми пречи да се разбирам с хората, на които държа?
От перспективата на четирийсетгодишната си психиатрична практика мога уверено да заявя, че всички нещастни хора имат един и същ проблем: неспособност да се разбират с онези, с които искат и имат нужда да се разбират. Имал съм немалко успехи в подпомагането на такива хора, но никога не забравям думите на моя духовен наставник д-р Е Л. Харингтън, най-добрият психиатър, когото познавам: „Ако стане така, че изведнъж всички професионалисти в нашата област изчезнат, светът едва ли ще усети липсата им." С тези свои думи обаче той нямаше за цел да отрича ползата от нашата професия, а по-скоро да подчертае, че ако главната цел на психиатрите и психотерапевтите е само да понамалят мащабите и да облекчат донякъде ширещото се по света нещастие, като помагат на хората да водят „мирно съвместно съществуване", то те едва ли постигат нещо съществено.
За да можем да променим нещата в дълбочина не само за нас, но и за бъдещите поколения, са необходими нова психическа нагласа и нова психологическа практика, тоест нова психология, която да ни помага да се сближаваме помежду си и да се разбираме едни други далеч по-добре, отколкото сега. Тази нова психология трябва да бъде лесна за разбиране, с оглед на това да може да бъде преподавана на онези, които желаят да я усвоят. Освен това трябва да бъде и лесна за използване от хората, които вече са я усвоили. Днешната психология не отговаря на тези изисквания. Ние не знаем как да се разбираме помежду си по нов, по-добър начин. На практика психическата практика, която използваме, ни тласка към разделение. Провалът на традиционната психология е особено виден в областта на брака.
Аз наричам психическа нагласа и психологическа практика за външен контрол онази универсална психология, която води до разрушаване на междуличностните ни връзки, защото унищожава личната ни свобода. Контролът може да бъде лек и почти незабележим, един неодобрителен поглед например, или пък толкова цялостен и силен, че да представлява заплаха за живота ни. Но независимо от своята разновидност, външният контрол е в състояние да ни внуши, че другите хора са отговорни за това как се чувстваме и как постъпваме. А това убеждение ни отнема усещането за лична свобода, от която всяко човешко същество има нужда и я иска.
Светът най-често прибягва до един и същи израз на външно-контролната психологическа практика: наказваме хората, които вършат лоши неща и така ги принуждаваме да вършат добри (и в двата случая според нашите собствени виждания); а после ги възнаграждаваме, за да продължават да вършат каквото искаме от тях. Това са общоприетите психическа нагласа и психологическа практика, доминиращи понастоящем в целия свят. И това е така, защото те са изцяло и дейно подкрепяни от индивидите, упражняващи власт - правителствени чиновници, родители, учители, бизнес ръководители и религиозни водачи - с една дума, от всички, които определят какво е лошо и какво е добро. А хората, над които властват тези индивиди, имат толкова слаб контрол над собствения си живот, че охотно се подчиняват на по-силните (по-властните) от себе си. За беда почти никой не си дава сметка, че именно тази психическа нагласа и психологическа практика за външен контрол и принуда е източник на масовото нещастие на хората, което при това е толкова силно, че опитите ни да го преодолеем обикновено завършват без успех.
Нещастието необезпокоявано се шири не защото сме мислили задълбочено по въпроса и сме стигнали съзнателно до заключението, че упражняването на външен контрол над другите хора е възможно най-доброто решение за живота. Нещастието е тук, защото всички ние автоматично прибягваме към принудителен и агресивен контрол спрямо другите хора, които отказват да направят онова, което искаме от тях. Такава е психическата нагласа и психологическата практика на нашите прадеди, на нашите родители, на нашите учители и духовни водачи, на почти всички хора, които познаваме. Принудата, с която си служим, за да постигнем своето, е била използвана толкова хилядолетия наред, че отдавна вече се смята за здрав разум. По същата причина и ние също прибягваме до нея, без дори да се замислим. Не питаме откъде произлиза и не поставяме под съмнение нейната валидност.
Но щом външният контрол е източник на толкова много нещастие, защо почти всички хора го избират за правомерно житейско поведение? Защо го избират дори слабите и беззащитните, които най-много страдат от него? Отговорът е прост: защото хората смятат, че външният контрол постига целта си. Силните - тъй като той почти винаги им осигурява каквото искат. Слабите - тъй като изпитват неговата мощ на собствения си гръб и живеят с надеждата, че в даден момент на свой ред ще могат да го упражнят върху някой друг, по-слаб и от тях. Хората, които стоят на най-ниското стъпало на обществената стълбица, гледат много по-често нагоре, отколкото надолу. Освен това слабите търпят външния контрол, защото макар и цялостно нещастни, те са си внушили, или им е било внушено, че нямат свободата да направят друг избор. Освен това са твърдо убедени (и често се оказват прави), че ако се опълчат срещу външния контрол, може да влошат нещата още повече.
И така, независимо от обстоятелствата повечето хора вършат по принуда редица неща, които всъщност изобщо не желаят да вършат. Например много жени търпят грубостите на съпрузите си поради убеждението, че ако ги напуснат, ще стане по-лошо. Те се страхуват, че няма да могат да се издържат сами, или че ще изгубят децата си, или че вероятно пак ще им се наложи да търпят грубости, но този път може би дори с риск за живота си. Голяма част от тях хранят безплодната надежда, че ако потърпят още малко, нещата може и да се оправят.
Тази книга дава отговор на далеч повече въпроси от този - защо хората приемат и търпят външния контрол. В нея например се разяснява фактът, че вярата в мощта на външния контрол и неговото използване вредят на всички - не само на контролираните, но и на самите контролиращи. Ако си послужим с предишния пример: в семейството, изградено въз основа на външния контрол, страда и съпругът деспот (макар и не толкова силно, колкото съпругата и останалите членове). Той също е жертва на психическата нагласа за външен контрол. Избирайки подобна психологическа практика, той губи всякакви шансове за щастие. Тази психическа нагласа е ужасна болест, която разрушава всичко в живота ни - лично щастие, здраве, интимни връзки, семейство, способност за образование, готовност да работим качествено. Тя е причина за голяма част от извращенията, престъпленията, злоупотребата с наркотици и сексуалното насилие в нашето общество.
Тази книга разкрива всичко за механизмите на тази човешка нагласа, като същевременно сочи и пътя, по който причинените от нея поражения и нещастие могат да бъдат намалени и дори напълно премахнати. За целта трябва да разберем защо външният контрол е толкова пагубен, а също и как можем да го заменим с една нова теория, по-благоприятна за междуличностните ни връзки и за душевното ни щастие. Всъщност теорията на избора представлява психическа нагласа и психологическа практика за постигане и упражняване на вътрешен контрол. Тя обяснява защо и как правим избора, който определя нашия начин на живот и ни учи как да избираме по-добри за нас възможности. Теорията на избора е тотална промяна: от общоприетите и наложени ни отвън постулати на „здравия разум" към това, което ние самите искаме и се надяваме да бъдем. Тоест преход към едно ново разбиране за здрав разум. Но осъществяването на тази промяна не е никак лесно. Промяната може да стане само ако проумеем грешките и пораженията в резултат от психическата нагласа и психологическата практика на външния контрол, както и все по-належащата необходимост те да бъдат заменени с прилагането на теорията на избора при междуличностното общуване. Каквото и да правим, непрекъснато трябва да си задаваме следния същностен въпрос: Дали това, което се готвя да сторя, ще ме приближи до хората, или пък ще ме отчужди още повече от тях? Дълбоката същност на тази книга е именно в това да ви покаже как да използвате този основен въпрос и какво бихте постигнали чрез него.
Тук поставям под съмнение и оборвам традиционната психология и общоприетата психологическа практика. Разбира се, не храня илюзии, че това е лесна задача. За да започнем да разбираме споменатата традиционна психологическа практика и огромната вреда, която тя нанася върху живота ни, ще се наложи да се спрем по-подробно върху някои от терзанията, които изживяваме, защото разчитаме и сме зависими от своя „здрав разум" дори тогава, когато е повече от ясно, че той не ни помага, а ни вреди. Например, използвайки единствената психологическа практика, която познавате, вие наказвате своя подрастващ син за това, че не си е написал домашните, като му забранявате да излиза през уикенда. След това откривате, че макар и да изтърпява наказанието си, той все така не си пише домашните, а само се мотае мрачно у дома през двата почивни дни. Следващият уикенд историята се повтаря. След месец в най-добрия случай ще започнете да се питате: „Защо по дяволите го правя, като явно няма никакъв резултат? Би трябвало да има и друг, по-добър начин."
Ще ви трябва известно време, за да стигнете до тези прозрения. Защото наказването на непослушния и безотговорен син е вкоренено така здраво в представата ви за здрав разум, че вие изобщо не го възприемате като проява на направен избор. То е правилно и толкова. Всички родители прибягват до него в подобна ситуация - вероятно така са постъпвали и вашите родители с вас самите, пък и когото и да попитате, веднага ще ви каже, че сте абсолютно прави. Всички без колебание се възползват от този почти универсален „здрав разум" и казват: „Разбира се, че ще го накажеш. Защо изобщо ми задаваш толкова глупав въпрос? Нима искаш детето ти да се разхайти?" Единственият проблем с подобни съвети е, че те рядко носят резултат. Продължавате да наказвате сина си, на даден етап преставате да си говорите и дори да се изслушвате. И двамата се чувствате зле, обвинявате се взаимно. А в резултат той започва да се учи дори по-зле и от преди.
Въпреки това болшинството хора не смеят дори да си помислят, че могат да се опълчат срещу здравия разум, особено пък във връзка с възпитанието на децата си. Но ако приемем, че се стремите да премахнете или поне да намалите нещастието в живота си, ще трябва да разберете защо желанието ви да упражнявате контрол над другите хора и тяхното нежелание да се подчинят на вашия контрол са толкова пагубни за добрите ви взаимоотношения с околните. А след това може би ще пожелаете да пробвате да приложите теорията на избора в ситуации, при които опитите ви за налагане на контрол са се оказали неефективни. Ако тя подейства по-добре (а моят двайсетгодишен опит с теорията на избора доказва ефективността й), може би ще наберете кураж да я изпробвате и при далеч по-трудния процес на премахване на външния контрол и замяната му с нея
Всички ние познаваме щастливи брачни двойки, здрави семейства и доволни от работата си хора. Но когато ги помолим да обяснят на какво се дължи тяхното щастие, те обикновено започват да се колебаят. „Работим упорито за добрите си взаимоотношения", заявяват едни. Други просто свиват рамене: „Всичко е въпрос на късмет." Но никой не е казал например следното: „Причина за щастливата ни връзка е, че се отказахме от опитите да се налагаме един над друг." В действителност става дума точно за това. Никой от тях не осъзнава, че може би вече е тръгнал по новия път на човечеството, като неволно е приложил на практика една нова теория -теорията на избора.
Има и друга психическа нагласа и психологическа практика освен тези за външен контрол, но трябва да си отворим очите и умовете, за да ги видим.
Обикновено хората не си дават сметка колко широко разпространено е нещастието и по една друга причина - водени от „здравия разум", мнозина са убедени, че то се причинява главно от бедността, мързела или от начина, по който властимащите третират властнямащите. Но в процъфтяващите западни страни има излишък от нещастни хора, които са заможни, работят здравата и притежават власт. Според една статистика, на която вярвам, първенството по разводите се държи от хората с успешна научна кариера, следвани по петите от преуспелите професионалисти и бизнесмениджъри. Неразбирателството между родители и деца действително се наблюдава по-често при бедните и лишените от власт, но то съвсем не е изключение и в семействата на гореспоменатите групи.
Дефиницията на понятието добър приятел - човек, при взаимоотношенията си с когото никога не използваме принудата и външния контрол, въпреки че не се колебаем да си служим с тях спрямо всички останали хора край себе си. А оттук следва, че ако прилагаме теорията на избора по отношение на всички хора в живота си, то без съмнение ще имаме купища добри приятели и ще бъдем много, много щастливи.
Когато живеем с убеждението, че притежаваме хората, ние без колебание ги принуждаваме да вършат това, което искаме. С приятелите си обаче се държим по-различно - приемаме, че тях не ги притежаваме, а и те не ни притежават нас. Лишената от собственически амбиции загриженост може би е още една дефиниция на приятелството.
Напълно на подсъзнателно ниво, без реално да мислим за собственост (или по-скоро за притежание), повечето от нас разделят света на две групи. В първата влизат хората, които притежаваме или се стремим да притежаваме - любими, брачни партньори, деца, ученици и подчинени (служители). Втората група - хората, които нито притежаваме, нито се стремим да притежаваме - обикновено е далеч по-голяма и се състои от три подгрупи: в първата са добрите ни приятели; във втората са тези, които имат влияние над нас, например шефовете; а в третата е огромната тълпа от непознати.
Добър начин за усвояване на теорията на избора е да се вгледате в отношението си към хората от трите подгрупи - добрите ви приятели, началниците ви и повечето непознати, - като го сравните с държанието си към вашите близки и роднини.
Е, много добре знаете защо не бива да притискате своя шеф или добрия си приятел. Имате достатъчно разум да не го правите, а още по-малко пък да се държите по този начин с непознати, които могат да реагират бурно, да ви набият и дори да ви убият.
Но преди това искам да очертая по-подробно трите основни положения на психическата нагласа и психологическата практика за външен контрол. На практика това ще ви помогне да разберете в какво точно вярват болшинството хора. Лесно ще откриете, че второто и третото положение нанасят тежка вреда на човешките взаимоотношения. Най-лесният начин да разберем традиционните психическа нагласа и психологическа практика е да си представим как повечето от нас ги използват в ежедневния си живот.
Първо убеждение: Трябва да вдигам слушалката на звънящ телефон, да отварям вратата, на която се звъни, да спирам на червена светлина на светофара и да върша още безброй неща под диктата на някакъв прост външен сигнал.
Второ убеждение: Мога да принуждавам хората да вършат това, което искам от тях, дори против волята им. Други хора пък могат да упражняват контрол над мен, над моите мисли, чувства и действия.
Трето убеждение: Имам право, дори съм морално задължен да подигравам, порицавам, заплашвам или наказвам всеки, който не върши това, което му казвам. И обратно - имам право да възнаграждавам онези, които ми се подчиняват.
Тези три най-широко разпространени убеждения лежат в основата на психическата нагласа и психологическата практика за външен контрол, който повече или по-малко управляват света.
При първото от тях телефонният звън или всеки друг механичен сигнал е проява на външния контрол, на която откликват повечето хора. При второто убеждение контролът е от страна на друг индивид, който изисква или ни е принудил да извършим нещо. Например родителят казва на детето си „окоси тревата", учителят на ученика - „не говори в час", или съпругът на съпругата си - „караш ме да се вбесявам". Водейки се от третото и най-разрушително убеждение, съпрузите, родителите, учителите и началниците са твърдо убедени, че те не само имат правото, но и са длъжни да заплашват, наказват, порицават или изнудват онези деца и възрастни, които отказват да им се подчиняват и не приемат, че изпълнението на чуждите изисквания е в техен собствен интерес и „за тяхно добро".
В действителност обаче, основата на тези три човешки убеждения - вярата, че хората са външно мотивирани - е дълбоко погрешна. Автоматичното отговаряне на звънящия телефон изглежда правилно само до момента, в който се замислим защо го правим. По същия начин всички са били убедени, че земята е плоска до момента, в който някой не се е усъмнил в това. Поставим ли под съмнение някое от основните убеждения на външния контрол, веднага разбираме, че това, което смятаме за неизменно правилно, всъщност е дълбоко погрешно. Например вдигаме слушалката на телефона не защото звънът му ни принуждава да го направим, а защото искаме да отговорим. Колкото и мигновена да е тази наша реакция, ние всеки път решаваме, че именно тя е възможно най-добрият ни избор. Ако не мислехме така, нямаше да вдигаме слушалката.
Навярно ще ми възразите: „Но щом мотивацията ми да вдигна слушалката е не звъненето на телефона, а желанието ми да го направя, то в такъв случай какъв е смисълът на звъненето? Защото аз определено не вдигам слушалките на телефони, които не звънят. Звъненето на телефона си има точно определено предназначение, но не то ви кара да вдигнете слушалката. То е един сигнал и нищо повече - простичък сигнал, който предава информацията, че човек отвън иска да говори с друг, в помещението с телефона. Телефонният звън, а и всички други сигнали, които получаваме от външния свят (но също и от собственото си тяло), представляват единствено информация. Но информацията не е контрол. Теорията на избора обяснява един важен и твърде многозначителен факт - в природата няма нищо, което да контролира човешкия индивид постоянно, принуждавайки го да прави един и същи избор.
Информацията не ни принуждава да правим каквото и да било, следователно можем да я пренебрегнем, или пък да я използваме така, както желаем. Ние не сме машини, тоест не сме конструирани така, че да реагираме по един и същи начин на специфичен външен контрол. Когато вършим нещо, което ни се нарежда отвън, ние го правим, защото сме избрали да постъпим така въз основа на информацията, с която разполагаме. Хората, както и всички живи същества, се подчиняват на своята вътрешна мотивация. Но вие може би ще попитате: „Какво значение има защо отговарям на телефона или правя каквото и да било друго? Правя го и толкова. Какво от това?" Няма значение, когато става въпрос за откликване на проста механична информация, каквито са телефонният звън или червената светлина на светофара. Но това е така само до момента, в който не преминем от първото убеждение към второто, което вече е много по-сложно - това, че можем да накараме някой да извърши нещо нежелано от него, или пък че някой друг може да налага контрол над нашето поведение. Едва тогава започваме да оценяваме значението на огромната разлика между външния контрол и теорията на избора.
Отърсването от чувството за незаслужена вина е една от най-големите придобивки за онези от нас, които използват теорията на избора в живота си. Много майки прибягват до психическата практика на външния контрол, за да накарат децата си да се чувстват виновни. Но дали ще се чувствате виновни или не за това, че не изпълнявате желанията на майка си, е въпрос на избор. Научите ли този урок (което не е никак лесно, ако майка ви владее изкуството да внушава чувство на вина), бързо ще откриете, че той освобождава и двама ви от оковите на принудата, така че да сте в състояние да правите по-добър избор и да вземате по-удачни решения.
Трябва да разберем, че прекаленото притискане на човека срещу нас може да доведе до необратими процеси, включително и до трайно отчуждение. Лишени от близост, някои деца започват да късат връзките с близките си и се хвърлят в само-разрушителния маратон за търсене на удоволствия заместители, който продължава цял живот. За да постигнем и съхраним междуличностните връзки, от които имаме нужда, за да бъдем щастливи, трябва да престанем с принудата, грубата сила, наказанията, наградите, манипулирането, изнудването, критикуването, оплакването, отлъчването и оттеглянето. Тези разрушителни типове поведение трябва да бъдат заменени със загриженост, изслушване, подкрепа, преговори, окуражаване, обич, приятелство, доверие, приемане, приветстване и уважение. Тези думи дефинират разликата между психическата нагласа и психологическата практика на външния контрол и теорията на избора.
Успехът на всяко начинание е правопропорционален на добрите взаимоотношения между хората, ангажирани в него.
Аз вярвам, че за да сме щастливи, трябва да общуваме с други щастливи хора. Оттук следва, че колкото по-малко са щастливите хора около нас, толкова по-малък е и нашият шанс за щастие. Светът е пълен със самотни, объркани, гневни и нещастни хора, които не са в състояние дори да се докоснат до някой, който изглежда щастлив. Цялата социална енергия на тези хора се излива в оплаквания, обвинения и критики към околните, следователно не остава нищо за положителните емоции.
Тук бих искал да въведа - а в следващите глави и да разясня - въпроса за двете посоки, в които нещастието тласка хората. Първата група нещастни хора търси начин да се завърне в лоното на щастливите - процес, при който се търсят носещи удоволствие и удовлетворение междуличностни връзки. Втората група нещастни хора са се отказали да търсят промяна в положението си и междуличностни връзки, които да им носят удоволствие и удовлетворение. Но и тези хора, подобно на всички нас, продължават опитите да се чувстват добре. Ето защо често търсят и откриват заместители на удовлетворителните междуличностни връзки в моментното удоволствие - най-често посредством храна, алкохол, наркотици, груб и лишен от нежност и обич секс. И ако не успеем да изградим общество с повече щастливи хора, никога няма да сме в състояние да ограничим тези разрушителни и самоунищожителни избори.
Необходимостта от междуличностни връзки е заложена в гените ни.
2. Основни лични нужди
Всички ние започваме да практикуваме психическата нагласа и психологическата практика на външния контрол много отрано и това се дължи главно на нашите родители и роднини, братя и сестри, възпитатели и учители, които правят всичко възможно да ни принудят да вършим нещата по техния начин. Дядовците и бабите често са щастливо изключение от това правило, ето защо ги пропускам. Това, което не научаваме обаче, е каква е основната и същностна мотивация за човешкото поведение. Не знаем например защо трайните междуличностни връзки са много по-важни за хората, отколкото за другите живи същества по земята, нито защо са толкова трудни за постигане. Обяснявайки тази мотивация, ще се постарая да докажа, че генните ни заложби са виновни и за избора на толкова силно контролиращи типове поведение.
В първите месеци след раждането си човек е в състояние да върши твърде малко неща: бебето умее само да плаче, да хленчи, да суче, да размахва ръце и крака. В качеството си на първичен израз на гняв, плачът и хленченето трябва да накарат майката да се погрижи за бебето си и болшинството майки реагират незабавно. Без техните грижи пеленачето със сигурност ще умре. Ранният плач е стремеж към задоволяване на една генетична нужда - нуждата от оцеляване. Тя е пръв въведение - на практика ние не сме чак толкова подчинени на гените си, че да не можем да се грижим сами за себе си.
Следователно освен в програмирането ни за оцеляване, което е свързано главно с нашата физиология, аз вярвам и в нашето генетично програмиране за задоволяване на психическите ни нужди: любов и привързаност; власт; свобода; удоволствие чрез усвояване на нови познания и забавления.
Способността ни да започваме процеса по удовлетворяване на своите нужди още преди да знаем какво правим и защо го правим е едно от най-гениалните творения на природата. Еволюцията доставя на човека и висшите животни онези гени, които ни даряват със способността да чувстваме. Въз основа на тази способност научаваме първото - а може би и последното - нещо, което трябва да научим, а именно как се чувстваме. Поради факта, че притежаваме най-сложните и разнообразни нужди от всички живи същества, ние се ползваме от привилегията да имаме и най-разнообразни чувства. Но независимо от това разнообразие, независимо дали се чувстваме добре или зле, ние помним какво сме правили, когато и преди сме се чувствали добре или зле. Тези спомени ни подтикват да се борим, да се чувстваме максимално добре и да правим всичко възможно да избегнем обратното. Оттук и основната мотивация за всички разновидности на нашето поведение: Човешкото същество иска и се стреми да се чувства колкото е възможно по-добре - и колкото се може по-често.
Но човек расте и се променя. От бебе се превръща в дете, от дете във възрастен. В хода на този процес откриваме, че ни е все по-трудно да се чувстваме добре, тъй като взаимоотношенията ни с околните стават все по-сложни.
Повечето от нас са готови да понасят болка, дори силна болка, в името на добрите си взаимоотношения с хората, защото за нас те имат много по-голямо значение от страданието. Наркотици, които предлагат илюзия за пълно задоволяване на всички основни лични нужди.
Човешкото общество е в състояние да функционира нормално и добре само защото повечето хора никога не спират да търсят своето щастие, никога не се отказват от убеждението си, че всички ние се нуждаем едни от други въпреки трудните ни понякога взаимоотношения. Заедно се борим за оцеляване. Така е по-лесно, по-ефикасно, чувстваме се по-добре, отколкото когато водим тази борба сами. И разбира се, че имаме нужда от другите, когато става въпрос за удовлетворяване на нуждата ни от любов и привързаност. Обичаме да научаваме нови неща, обичаме и да се забавляваме с други хора. Именно това е идеалният начин за удовлетворяване на основните човешки нужди - да се стремим да се сближим с другите хора и да останем близки с тях.
Хората, които по една или друга причина са лишени от близки взаимоотношения с околните или са неспособни да установяват такива междуличностни връзки почти винаги са самотни и се чувстват зле. Те нямат увереност, че утре ще се чувстват добре, защото предусещат, че и утре ще бъдат точно толкова самотни, колкото са и днес. За разлика от щастливите хора, те се съсредоточават върху краткотрайните удоволствия. Алкохоликът живее за моментното опиянение, което му предлага бутилката. Изобщо не му минава през ума, че междувременно може да забие колата си в някое дърво. Когато става въпрос за удоволствия, нещастните хора могат да бъдат крайно неразумни в търсенето на бърза наслада.
Ако станете сутринта и се чувствате зле, можете да бъдете сигурни, че не е удовлетворена поне една от вашите пет основни лични нужди. Например, ако се събудите с гърлобол или друго подобно неразположение, болката ви сигнализира, че вашата нужда от оцеляване се чувства застрашена от инфекция. Ако детето ви е заминало да учи в чужд град, примерно, и вие се събудите с чувство за самотност, това означава, че вашата нужда от любов и привързаност е силно неудовлетворена. Ако същия ден очаквате да ви съобщят дали ще ви повишат в службата или не, сутрешната ви сприхавост издава притеснението ви, че вашата нужда от власт може да бъде накърнена. Ако сте ядосани, защото кучето ви е изчезнало нанякъде през нощта, а се каните да заминете на почивка, неудовлетворена е вашата нужда от лична свобода, тъй като не можете да тръгнете, преди да сте го намерили. Ако изпитвате разочарование от това, че вън вали, защото сте се канили да поиграете тенис, неудовлетворена е вашата нужда от удоволствие.
ОЦЕЛЯВАНЕ
Всички живи същества са генетически програмирани да се борят за оцеляването си. Това е едно почти яростно желание и готовност на човешкото същество да води непримирима битка за оцеляване, а когато си го осигури, да работи упорито за постигане на сигурност. Желанието за оцеляване е изключително ценна черта - ако искате дадена работа да бъде свършена добре, трябва да потърсите човек със силен стремеж за оцеляване
Другият аспект на оцеляването - оцеляването на видовете - се основава на сексуалната наслада.
Правим всичко възможно да живеем така, че да стигнем до дълголетие. Мнозина спортуват, спазват строг хранителен режим и дори пият само минерална вода с надеждата, че ще укрепят здравето си и ще живеят по-дълго.
Доброволното гладуване е ярко доказателство за способността на човека да подмени една основна нужда - за оцеляване, с друга - от власт. Ако оцеляването и днес беше единствената основна нужда на човека, нямаше да съществува анорексията и, естествено, самоубийството.
Теорията на избора е приложима към всички човешки дейности, включително към оцеляването. Но тази книга е насочена към социалната дейност, тоест - как отказвайки се от нагласата и практиката на външния контрол можем да постигнем по-добри взаимоотношения помежду си. Интересно е да отбележим, че в нашето изпълнено с насилие общество оцеляването все повече зависи от по-добрите ни взаимоотношения. Основната причина за смърт сред младежите вече не са болестите и катастрофите, а огнестрелните рани. Ясно е, че ако намерим начин да се разбираме по-добре помежду си, много млади хора ще оцелеят. В праисторическото минало оцеляването е било единствената основна нужда на човека - така, както все още е за повечето животински видове. Но с течение на времето онези човешки същества, които се разбирали и обичали, започнали да печелят предимство в борбата за оцеляване. Постепенно това предимство се задълбочило дотолкова, че стремежът към любов и привързаност започнал плавно да се отделя от оцеляването и се оформил като самостоятелна основна нужда. Същото станало и със стремежа към власт. С течение на вековете човешките същества, които успявали да наложат властта си над околните, получавали много по-добри шансове за оцеляване от тях. Така и желанието за власт станало основна нужда.
Паралелно се развивало и желанието за лична свобода, която трябвало да помага на човешкото същество да избягва чуждата власт и да оцелява по-лесно. Така се оформя и основната нужда от свобода. Удоволствието, което е генетичен стимул и възнаграждение за усвояване на нови познания и умения, също се превръща в отделна основна нужда. Това станало, защото човешките същества започнали да научават много нови неща, които не били пряко свързани с оцеляването, но пък били необходими за удовлетворяването на другите основни нужди -любов и привързаност, власт, свобода. Именно тези допълнителни основни нужди, освен оцеляването, правят живота ни толкова сложен и коренно различен от този на животните.
ЛЮБОВ И ПРИВЪРЗАНОСТ
Но нашите гени за любов и притежание настояват да задържим любовта за цял живот - нещо, което е доста трудно в свят, доминиран от външния контрол. С течение на времето прекрасната в началото връзка започва да се разпада. Именно този процес на разпадане лежи в основата на всички любовни интриги, върху които се гради добрата литература. Ако любовта продължава да е силна и непоколебима, няма да има интрига, няма да има литература. Изневярата, убийството, самоубийството и душевните заболявания са най-честите спътници на умиращата любов. Чувството на ревност, изоставеност, отмъщение и отчаяние са онези емоции, които владеят душите и предопределят поведението на влюбените.
. Трудно е, да не кажа невъзможно, да обичаме човека, който се стреми да наложи контрол над нас и иска да ни промени. Сексуалната връзка по време на брака все по-често започва да изпълнява контролни функции. Единият или двамата партньори практикуват външния контрол и това окончателно прогонва любовта от брака. И двамата се чувстват самотни, всеки обвинява другия за тъжното състояние на връзката им.
Сексът е тясно свързан и с нуждата от власт, в която често има елементи на любов или приятелство. В случая можем да кажем, че става въпрос за любящ и/или приятелски секс с властта. Хенри Кисинджър беше казал, че властта е най-силният афродизиак.
За да задържим любовта, независимо дали е сексуална или не, трябва да се върнем към междуличностните връзки на приятелство, за които споменахме в първа глава. За разлика от любовниците, а дори от болшинството членове на семейството, добрите приятели могат да останат такива за цял живот, просто защото не си позволяват налагане на контрол и проява на собственически чувства един към друг.
Много е важно да се запитате и дали бихте приели като приятел този човек, ако случайно се окаже, че не изпитвате сексуално влечение към него. Ако отговорът е отрицателен, вашата любов няма шанс да оцелее. Хормоните ни събират, но не могат да ни задържат заедно.
За да бъде трайна една любовна или сексуална връзка, всеки от партньорите в нея трябва да има и личен живот. Става въпрос не за сексуален живот, а за социални и освежителни междуличностни контакти извън връзката, за която говорим. Опитите ви да попречите на партньора си да изпитва удоволствие от странични междуличностни контакти и занимания са разрушителни за връзката като цяло. Да приемаш любовта също е изкуство. А да умееш да я приемаш с благодарност означава да помагаш по най-добрия начин за заздравяването на връзката.
Платоническата любов също е придружена от много трудности. Членовете на едно семейство, най-вече родители и деца, често искат повече от това, което може да им предложи другият. Обикновено го вършат с помощта на външния контрол, а това нерядко води до разпадане на семейството. Няма начин да се предотврати подобен разрив, особено ако всяка от страните настоява да упражнява контрол над другата. За съжаление именно такова е поведението в повечето семейства, в които се появяват разногласия. Аз самият не мога да предложа нищо за разрешаване на проблемите в брака, семейството или която и да било друга междуличностна връзка, възникнали във връзка с даването и получаването на обич, освен да посъветвам хората незабавно да се откажат от външния контрол и да
2. свещен египетски триъгълник
3. Правилата в социални групи
4. Математика от Платон
5. Математика от Платон II
6. квадратни корени и пирамиди
7. филм за великите пирамиди - на руски
8. извадка от: Движение на Новата Мисъл
9. Ключ за осъзнаване
10. Ванга и гроба на Левски
11. РЕЗЮМЕ НА КНИГИТЕ НА ВАДИМ ЗЕЛАНД - I
12. Числото на фибоначи и неговите свойства
13. за късмета
14. Всичко е Ум(мисъл)?!