Да речем, че сте в състояние да се изправите пред всички хора на света, които не са болни, бедни и гладни и общо взето има за какво да живеят. Ако ги попитате обаче как се чувстват и те ви отговорят честно, с изненада ще чуете милиони от тях да казват: „Зле!" Ако ги попитате защо, почти всички ще об­винят за състоянието си някой друг - любовници, брачни или интимни партньори (бивши или настоящи), деца, родители, учители, ученици, шефове, колеги... Едва ли има човек на този свят, който да не е използвал фрази от рода на: „Докарваш ме до лудост!", „Това, което правиш, наистина ме вбесява", „Нима изобщо не те интересува как се чувствам?", „Подлудяваш ме до такава степен, че буквално не знам какво правя"... И на ни­кой от тези хора не му хрумва, че всъщност сам е избрал да се чувства нещастен.

Теорията на избора обяснява, че ние, при всички житейски ситуации, неизменно избираме сами всичко, което вършим, включително и нещастието, което изпитваме. И че другите хора не могат да ни направят нито щастливи, нито нещастни. Ин­формацията е единственото, което можем да дадем или да по­лучим в общуването си с другите хора. Но сама по себе си тя не може да въздейства нито върху намеренията, нито върху чув­ствата ни. Получената информация прониква в нашето съзна­ние, където мозъкът ни я обработва и решава какво да пред­приеме. Както ще се уверите сами, в тази книга подробно обяс­нявам как ние избираме сами всички свои мисли и действия, почти цялата гама на чувствата си и в много голяма степен своите психическа нагласа и реакции, а също и психологичес­ката си практика спрямо нас самите, света и околните. Когато се чувствате зле, когато тялото ви изпитва болка, това също се явява косвен резултат от вашите собствени мисли и дей­ствия, които сте избрали на даден етап от живота си и продължавате да избирате във всеки миг от него.

Също така разяснявам как и защо стигаме до тези мъчи­телни, а понякога и откровено налудничави избори. Показвам и как можем да направим един по-добър и по-ефективен за живота ни избор. Теорията на избора учи, че всички ние конт­ролираме живота си далеч повече, отколкото предполагаме. За съжаление голяма част от този контрол е напълно неефекти­вен. Например подсъзнателно решавате да се ядосате на де­тето си, след което избирате да му крещите и да го наказвате. Но по този начин нещата само се влошават, вместо да стават по-добри - и за вас, и за него. Поемането на по-ефективен кон­трол означава да правите по-добър избор във всяко едно от­ношение, към всички и във всяка област от живота си. С по­мощта на теорията на избора ще разберете как точно действат хората: как генните ни заложби се съчетават с опита, който тру­паме през живота си.

Най-добрият начин да усвоим теорията на избора е да се съсредоточим върху въпроса защо винаги избираме присъщи на всички хора нещастни изживявания и реакции, но с убежде­нието, че те ни се случват единствено и само на нас. Когато сме депресирани, често си мислим, че нямаме контрол над страданието си, защото сме станали жертва на нарушен баланс в биохимията на организма. В такива случаи смятаме, че се нуждаем от лекарства за въздействие върху мозъка, така че този баланс да бъде възстановен. Почти нищо от това не е вярно. Ние сме способни да контролираме - както подсъзнателно, така и съзнателно - отчасти страданието си. Рядко ставаме без­помощна жертва на нещо, което ни се е случило в миналото. А както ще видите в четвърта глава, организмът ни реагира на една или друга наша психическа нагласа и психологическа прак­тика чрез нормалната за съответния случай биохимична реак­ция. Лекарствата за стимулиране и въздействие върху мозъка може би ще ни помогнат да се почувстваме по-добре за мо­мента, но те изобщо не решават проблемите, които поначало са ни подтикнали подсъзнателно да изберем да се чувстваме зле, болни и депресирани.

Семената на почти всички наши нещастни изживявания са посени в душите ни още от най-ранна детска възраст. Обик­новено от най-близките ни хора, които смятат, че знаят не само какво е най-правилно и най-добро за тях самите, но - за не­щастие - са убедени и че знаят какво е най-правилно и най-добро и за нас. Въоръжени с това тяхно убеждение и спазвай­ки разрушителните традиции, които доминират от хилядоле­тия в мисленето ни, тези хора се чувстват длъжни да ни при­нуждават да вършим онова, което според тях е правилно. Из­борът на начина, по който се противопоставяме на този външен натиск и контрол, е общо взето най-силният източник на чо­вешкото нещастие. Теорията на избора оборва и се противо­поставя на древната традиция „аз знам какво ти трябва да пра­виш / да мислиш / да чувстваш". Тази книга представлява опит да се отговори на въпроса, който почти винаги си задаваме в моменти на нещастие: Как да направя така, че да живея живота, който харесвам, но това да не ми пречи да се разбирам с хората, на които държа?

От перспективата на четирийсетгодишната си психиатрич­на практика мога уверено да заявя, че всички нещастни хора имат един и същ проблем: неспособност да се разбират с онези, с които искат и имат нужда да се разбират. Имал съм немалко успехи в подпомагането на такива хора, но никога не забравям думите на моя духовен наставник д-р Е Л. Харингтън, най-добрият психиатър, когото познавам: „Ако ста­не така, че изведнъж всички професионалисти в нашата област изчезнат, светът едва ли ще усети липсата им." С тези свои думи обаче той нямаше за цел да отрича ползата от нашата професия, а по-скоро да подчертае, че ако главната цел на пси­хиатрите и психотерапевтите е само да понамалят мащабите и да облекчат донякъде ширещото се по света нещастие, като помагат на хората да водят „мирно съвместно съществуване", то те едва ли постигат нещо съществено.

За да можем да променим нещата в дълбочина не само за нас, но и за бъдещите поколения, са необходими нова психи­ческа нагласа и нова психологическа практика, тоест нова психология, която да ни помага да се сближаваме помежду си и да се разбираме едни други далеч по-добре, отколкото сега. Тази нова психология трябва да бъде лесна за разбиране, с ог­лед на това да може да бъде преподавана на онези, които же­лаят да я усвоят. Освен това трябва да бъде и лесна за използ­ване от хората, които вече са я усвоили. Днешната психология не отговаря на тези изисквания. Ние не знаем как да се разби­раме помежду си по нов, по-добър начин. На практика психи­ческата практика, която използваме, ни тласка към разделение. Провалът на традиционната психология е особено виден в об­ластта на брака.

Аз наричам психическа нагласа и психологическа прак­тика за външен контрол онази универсална психология, ко­ято води до разрушаване на междуличностните ни връзки, за­щото унищожава личната ни свобода. Контролът може да бъде лек и почти незабележим, един неодобрителен поглед напри­мер, или пък толкова цялостен и силен, че да представлява зап­лаха за живота ни. Но независимо от своята разновидност, външният контрол е в състояние да ни внуши, че другите хора са отговорни за това как се чувстваме и как постъпваме. А това убеждение ни отнема усещането за лична свобода, от която вся­ко човешко същество има нужда и я иска.

Светът най-често прибягва до един и същи израз на външно-контролната психологическа практика: наказваме хо­рата, които вършат лоши неща и така ги принуждаваме да вършат добри (и в двата случая според нашите собствени виж­дания); а после ги възнаграждаваме, за да продължават да вършат каквото искаме от тях. Това са общоприетите психи­ческа нагласа и психологическа практика, доминиращи понас­тоящем в целия свят. И това е така, защото те са изцяло и дей­но подкрепяни от индивидите, упражняващи власт - правител­ствени чиновници, родители, учители, бизнес ръководители и религиозни водачи - с една дума, от всички, които определят какво е лошо и какво е добро. А хората, над които властват тези индивиди, имат толкова слаб контрол над собствения си живот, че охотно се подчиняват на по-силните (по-властните) от себе си. За беда почти никой не си дава сметка, че именно тази психическа нагласа и психологическа практика за външен контрол и принуда е източник на масовото нещастие на хора­та, което при това е толкова силно, че опитите ни да го пре­одолеем обикновено завършват без успех.

Нещастието необезпокоявано се шири не защото сме мис­лили задълбочено по въпроса и сме стигнали съзнателно до заключението, че упражняването на външен контрол над дру­гите хора е възможно най-доброто решение за живота. Неща­стието е тук, защото всички ние автоматично прибягваме към принудителен и агресивен контрол спрямо другите хора, кои­то отказват да направят онова, което искаме от тях. Такава е психическата нагласа и психологическата практика на нашите прадеди, на нашите родители, на нашите учители и духовни во­дачи, на почти всички хора, които познаваме. Принудата, с ко­ято си служим, за да постигнем своето, е била използвана тол­кова хилядолетия наред, че отдавна вече се смята за здрав ра­зум. По същата причина и ние също прибягваме до нея, без дори да се замислим. Не питаме откъде произлиза и не поста­вяме под съмнение нейната валидност.

Но щом външният контрол е източник на толкова много нещастие, защо почти всички хора го избират за правомерно житейско поведение? Защо го избират дори слабите и безза­щитните, които най-много страдат от него? Отговорът е прост: защото хората смятат, че външният контрол постига целта си. Силните - тъй като той почти винаги им осигурява каквото ис­кат. Слабите - тъй като изпитват неговата мощ на собствения си гръб и живеят с надеждата, че в даден момент на свой ред ще могат да го упражнят върху някой друг, по-слаб и от тях. Хората, които стоят на най-ниското стъпало на обществената стълбица, гледат много по-често нагоре, отколкото надолу. Освен това слабите търпят външния контрол, защото макар и цялостно нещастни, те са си внушили, или им е било внуше­но, че нямат свободата да направят друг избор. Освен това са твърдо убедени (и често се оказват прави), че ако се опълчат срещу външния контрол, може да влошат нещата още повече.

И така, независимо от обстоятелствата повечето хора вършат по принуда редица неща, които всъщност изобщо не желаят да вършат. Например много жени търпят грубостите на съпрузите си поради убеждението, че ако ги напуснат, ще стане по-лошо. Те се страхуват, че няма да могат да се из­държат сами, или че ще изгубят децата си, или че вероятно пак ще им се наложи да търпят грубости, но този път може би дори с риск за живота си. Голяма част от тях хранят безплодната надежда, че ако потърпят още малко, нещата може и да се оп­равят.

Тази книга дава отговор на далеч повече въпроси от този - защо хората приемат и търпят външния контрол. В нея на­пример се разяснява фактът, че вярата в мощта на външния контрол и неговото използване вредят на всички - не само на контролираните, но и на самите контролиращи. Ако си послужим с предишния пример: в семейството, изградено въз основа на външния контрол, страда и съпругът деспот (макар и не толкова силно, колкото съпругата и останалите членове). Той също е жертва на психическата нагласа за външен контрол. Избирайки подобна психологическа практика, той губи всякакви шансове за щастие. Тази психическа нагласа е ужасна болест, която разрушава всичко в живота ни - лично щастие, здраве, интимни връзки, семейство, способност за образование, готов­ност да работим качествено. Тя е причина за голяма част от извращенията, престъпленията, злоупотребата с наркотици и сексуалното насилие в нашето общество.

Тази книга разкрива всичко за механизмите на тази човешка нагласа, като същевременно сочи и пътя, по който причинени­те от нея поражения и нещастие могат да бъдат намалени и дори напълно премахнати. За целта трябва да разберем защо външният контрол е толкова пагубен, а също и как можем да го заменим с една нова теория, по-благоприятна за междулич­ностните ни връзки и за душевното ни щастие. Всъщност те­орията на избора представлява психическа нагласа и пси­хологическа практика за постигане и упражняване на вътрешен контрол. Тя обяснява защо и как правим избора, който определя нашия начин на живот и ни учи как да избира­ме по-добри за нас възможности. Теорията на избора е тотал­на промяна: от общоприетите и наложени ни отвън постулати на „здравия разум" към това, което ние самите искаме и се на­дяваме да бъдем. Тоест преход към едно ново разбиране за здрав разум. Но осъществяването на тази промяна не е никак лесно. Промяната може да стане само ако проумеем грешки­те и пораженията в резултат от психическата нагласа и психо­логическата практика на външния контрол, както и все по-на­лежащата необходимост те да бъдат заменени с прилагането на теорията на избора при междуличностното общуване. Как­вото и да правим, непрекъснато трябва да си задаваме след­ния същностен въпрос: Дали това, което се готвя да сторя, ще ме приближи до хората, или пък ще ме отчужди още повече от тях? Дълбоката същност на тази книга е именно в това да ви покаже как да използвате този основен въпрос и какво бих­те постигнали чрез него.

Тук поставям под съмнение и оборвам традиционната пси­хология и общоприетата психологическа практика. Разбира се, не храня илюзии, че това е лесна задача. За да започнем да раз­бираме споменатата традиционна психологическа практика и огромната вреда, която тя нанася върху живота ни, ще се на­ложи да се спрем по-подробно върху някои от терзанията, ко­ито изживяваме, защото разчитаме и сме зависими от своя „здрав разум" дори тогава, когато е повече от ясно, че той не ни помага, а ни вреди. Например, използвайки единствената психологическа практика, която познавате, вие наказвате своя подрастващ син за това, че не си е написал домашните, като му забранявате да излиза през уикенда. След това откривате, че макар и да изтърпява наказанието си, той все така не си пише домашните, а само се мотае мрачно у дома през двата почивни дни. Следващият уикенд историята се повтаря. След месец в най-добрия случай ще започнете да се питате: „Защо по дяволите го правя, като явно няма никакъв резултат? Би трябвало да има и друг, по-добър начин."

Ще ви трябва известно време, за да стигнете до тези проз­рения. Защото наказването на непослушния и безотговорен син е вкоренено така здраво в представата ви за здрав разум, че вие изобщо не го възприемате като проява на направен избор. То е правилно и толкова. Всички родители прибягват до него в подобна ситуация - вероятно така са постъпвали и вашите родители с вас самите, пък и когото и да попитате, веднага ще ви каже, че сте абсолютно прави. Всички без колебание се възползват от този почти универсален „здрав разум" и казват: „Разбира се, че ще го накажеш. Защо изобщо ми задаваш тол­кова глупав въпрос? Нима искаш детето ти да се разхайти?" Единственият проблем с подобни съвети е, че те рядко носят резултат. Продължавате да наказвате сина си, на даден етап преставате да си говорите и дори да се изслушвате. И двама­та се чувствате зле, обвинявате се взаимно. А в резултат той започва да се учи дори по-зле и от преди.

Въпреки това болшинството хора не смеят дори да си по­мислят, че могат да се опълчат срещу здравия разум, особено пък във връзка с възпитанието на децата си. Но ако приемем, че се стремите да премахнете или поне да намалите нещасти­ето в живота си, ще трябва да разберете защо желанието ви да упражнявате контрол над другите хора и тяхното нежела­ние да се подчинят на вашия контрол са толкова пагубни за добрите ви взаимоотношения с околните. А след това може би ще пожелаете да пробвате да приложите теорията на избора в ситуации, при които опитите ви за налагане на контрол са се оказали неефективни. Ако тя подейства по-добре (а моят двай­сетгодишен опит с теорията на избора доказва ефективността й), може би ще наберете кураж да я изпробвате и при далеч по-трудния процес на премахване на външния контрол и за­мяната му с нея

Всички ние познаваме щастливи брачни двой­ки, здрави семейства и доволни от работата си хора. Но кога­то ги помолим да обяснят на какво се дължи тяхното щастие, те обикновено започват да се колебаят. „Работим упорито за добрите си взаимоотношения", заявяват едни. Други просто свиват рамене: „Всичко е въпрос на късмет." Но никой не е ка­зал например следното: „Причина за щастливата ни връзка е, че се отказахме от опитите да се налагаме един над друг." В действителност става дума точно за това. Никой от тях не осъ­знава, че може би вече е тръгнал по новия път на човечество­то, като неволно е приложил на практика една нова теория -теорията на избора.

Има и друга психическа нагласа и психоло­гическа практика освен тези за външен контрол, но трябва да си отворим очите и умовете, за да ги видим.

Обикновено хората не си дават сметка колко широко раз­пространено е нещастието и по една друга причина - водени от „здравия разум", мнозина са убедени, че то се причинява главно от бедността, мързела или от начина, по който властимащите третират властнямащите. Но в процъфтяващите запад­ни страни има излишък от нещастни хора, които са заможни, работят здравата и притежават власт. Според една статисти­ка, на която вярвам, първенството по разводите се държи от хората с успешна научна кариера, следвани по петите от пре­успелите професионалисти и бизнесмениджъри. Неразбирател­ството между родители и деца действително се наблюдава по-често при бедните и лишените от власт, но то съвсем не е из­ключение и в семействата на гореспоменатите групи.

Дефиницията на поня­тието добър приятел - човек, при взаимоотношенията си с ко­гото никога не използваме принудата и външния контрол, въпреки че не се колебаем да си служим с тях спрямо всички останали хора край себе си. А оттук следва, че ако прилагаме теорията на избора по отношение на всички хора в жи­вота си, то без съмнение ще имаме купища добри прияте­ли и ще бъдем много, много щастливи.

Когато жи­веем с убеждението, че притежаваме хората, ние без колеба­ние ги принуждаваме да вършат това, което искаме. С прияте­лите си обаче се държим по-различно - приемаме, че тях не ги притежаваме, а и те не ни притежават нас. Лишената от собственически амбиции загриженост може би е още една дефи­ниция на приятелството.

Напълно на подсъзнателно ниво, без реално да мислим за собственост (или по-скоро за притежание), повечето от нас раз­делят света на две групи. В първата влизат хората, които при­тежаваме или се стремим да притежаваме - любими, брачни партньори, деца, ученици и подчинени (служители). Втората група - хората, които нито притежаваме, нито се стремим да притежаваме - обикновено е далеч по-голяма и се състои от три подгрупи: в първата са добрите ни приятели; във втората са тези, които имат влияние над нас, например шефовете; а в третата е огромната тълпа от непознати.

Добър начин за усвояване на теорията на избора е да се вгледате в отношението си към хората от трите подгрупи - доб­рите ви приятели, началниците ви и повечето непознати, - като го сравните с държанието си към вашите близки и роднини.

 Е, много добре знаете защо не бива да притискате своя шеф или добрия си приятел. Имате достатъчно разум да не го правите, а още по-малко пък да се държите по този начин с непознати, които могат да реагират бурно, да ви набият и дори да ви уби­ят.

Но преди това искам да очертая по-подробно трите основ­ни положения на психическата нагласа и психологическата практика за външен контрол. На практика това ще ви помогне да разберете в какво точно вярват болшинството хора. Лесно ще откриете, че второто и третото положение нанасят тежка вреда на човешките взаимоотношения. Най-лесният начин да разберем традиционните психическа нагласа и психологичес­ка практика е да си представим как повечето от нас ги използ­ват в ежедневния си живот.

Първо убеждение: Трябва да вдигам слушалката на звънящ телефон, да отварям вратата, на която се звъни, да спи­рам на червена светлина на светофара и да върша още безброй неща под диктата на някакъв прост външен сигнал.

Второ убеждение: Мога да принуждавам хората да вършат това, което искам от тях, дори против волята им. Дру­ги хора пък могат да упражняват контрол над мен, над моите мисли, чувства и действия.

Трето убеждение: Имам право, дори съм морално задъл­жен да подигравам, порицавам, заплашвам или наказвам все­ки, който не върши това, което му казвам. И обратно - имам право да възнаграждавам онези, които ми се подчиняват.

Тези три най-широко разпространени убеждения лежат в основата на психическата нагласа и психологическата практи­ка за външен контрол, който повече или по-малко управляват света.

При първото от тях телефонният звън или всеки друг ме­ханичен сигнал е проява на външния контрол, на която отклик­ват повечето хора. При второто убеждение контролът е от стра­на на друг индивид, който изисква или ни е принудил да из­вършим нещо. Например родителят казва на детето си „окоси тревата", учителят на ученика - „не говори в час", или съпругът на съпругата си - „караш ме да се вбесявам". Водейки се от третото и най-разрушително убеждение, съпрузите, родителите, учителите и началниците са твърдо убедени, че те не само имат правото, но и са длъжни да заплашват, наказват, порицават или изнудват онези деца и възрастни, които от­казват да им се подчиняват и не приемат, че изпълнението на чуждите изисквания е в техен собствен интерес и „за тяхно доб­ро".

В действителност обаче, основата на тези три човешки убеждения - вярата, че хората са външно мотивирани - е дълбоко погрешна. Автоматичното отговаряне на звънящия телефон изглежда правилно само до момента, в който се за­мислим защо го правим. По същия начин всички са били убе­дени, че земята е плоска до момента, в който някой не се е усъ­мнил в това. Поставим ли под съмнение някое от основните убеждения на външния контрол, веднага разбираме, че това, което смятаме за неизменно правилно, всъщност е дълбоко погрешно. Например вдигаме слушалката на телефона не за­щото звънът му ни принуждава да го направим, а защото ис­каме да отговорим. Колкото и мигновена да е тази наша ре­акция, ние всеки път решаваме, че именно тя е възможно най-добрият ни избор. Ако не мислехме така, нямаше да вдигаме слушалката.

Навярно ще ми възразите: „Но щом мотивацията ми да вдигна слушалката е не звъненето на телефона, а желанието ми да го направя, то в такъв случай какъв е смисълът на звънене­то? Защото аз определено не вдигам слушалките на телефони, които не звънят. Звъненето на телефона си има точно определено предназначение, но не то ви кара да вдигнете слушалката. То е един сигнал и нищо повече - простичък сигнал, който предава информацията, че човек отвън иска да говори с друг, в помещението с телефона. Телефонният звън, а и всички дру­ги сигнали, които получаваме от външния свят (но също и от собственото си тяло), представляват единствено информация. Но информацията не е контрол. Теорията на избора обяснява един важен и твърде многозначителен факт - в природата няма нищо, което да контролира човешкия индивид постоянно, при­нуждавайки го да прави един и същи избор.

Информацията не ни принуждава да правим каквото и да било, следователно можем да я пренебрегнем, или пък да я из­ползваме така, както желаем. Ние не сме машини, тоест не сме конструирани така, че да реагираме по един и същи начин на специфичен външен контрол. Когато вършим нещо, което ни се нарежда отвън, ние го правим, защото сме избрали да по­стъпим така въз основа на информацията, с която разполага­ме. Хората, как­то и всички живи същества, се подчиняват на своята вътрешна мотивация. Но вие може би ще попитате: „Какво значение има защо отговарям на телефона или правя каквото и да било друго? Правя го и толкова. Какво от това?" Няма значение, когато става въпрос за откликване на проста меха­нична информация, каквито са телефонният звън или червена­та светлина на светофара. Но това е така само до момента, в който не преминем от първото убеждение към второто, което вече е много по-сложно - това, че можем да накараме някой да извърши нещо нежелано от него, или пък че някой друг може да налага контрол над нашето поведение. Едва тогава започваме да оценяваме значението на огромната разлика между външния контрол и теорията на избора.

Отърсването от чув­ството за незаслужена вина е една от най-големите придобив­ки за онези от нас, които използват теорията на избора в жи­вота си. Много майки прибягват до психическата практика на външния контрол, за да накарат децата си да се чувстват ви­новни. Но дали ще се чувствате виновни или не за това, че не изпълнявате желанията на майка си, е въпрос на избор. Научите ли този урок (което не е никак лесно, ако майка ви владее из­куството да внушава чувство на вина), бързо ще откриете, че той освобождава и двама ви от оковите на принудата, така че да сте в състояние да правите по-добър избор и да вземате по-удачни решения.

Трябва да разберем, че прекаленото притискане на човека срещу нас може да доведе до необратими процеси, включител­но и до трайно отчуждение. Лишени от близост, някои деца за­почват да късат връзките с близките си и се хвърлят в само-разрушителния маратон за търсене на удоволствия заместители, който продължава цял живот. За да постигнем и съхраним междуличностните връзки, от които имаме нужда, за да бъдем щастливи, трябва да престанем с принудата, грубата сила, на­казанията, наградите, манипулирането, изнудването, критику­ването, оплакването, отлъчването и оттеглянето. Тези разруши­телни типове поведение трябва да бъдат заменени със загри­женост, изслушване, подкрепа, преговори, окуражаване, обич, приятелство, доверие, приемане, приветстване и уважение. Тези думи дефинират разликата между психическата нагласа и пси­хологическата практика на външния контрол и теорията на из­бора.

Успехът на всяко начинание е правопропорционален на добрите взаимо­отношения между хората, ангажирани в него.

Аз вярвам, че за да сме щастливи, трябва да общуваме с други щастливи хора. Оттук следва, че колкото по-малко са щастливите хора около нас, толкова по-малък е и нашият шанс за щастие. Светът е пълен със самотни, объркани, гневни и не­щастни хора, които не са в състояние дори да се докоснат до някой, който изглежда щастлив. Цялата социална енергия на тези хора се излива в оплаквания, обвинения и критики към околните, следователно не остава нищо за положителните емо­ции.

Тук бих искал да въведа - а в следващите глави и да ра­зясня - въпроса за двете посоки, в които нещастието тласка хората. Първата група нещастни хора търси начин да се завър­не в лоното на щастливите - процес, при който се търсят но­сещи удоволствие и удовлетворение междуличностни връзки. Втората група нещастни хора са се отказали да търсят промя­на в положението си и междуличностни връзки, които да им носят удоволствие и удовлетворение. Но и тези хора, подобно на всички нас, продължават опитите да се чувстват добре. Ето защо често търсят и откриват заместители на удовлетворител­ните междуличностни връзки в моментното удоволствие - най-често посредством храна, алкохол, наркотици, груб и лишен от нежност и обич секс. И ако не успеем да изградим общество с повече щастливи хора, никога няма да сме в състояние да ог­раничим тези разрушителни и самоунищожителни избори.

Необходимостта от междуличностни връзки е заложена в гените ни.

 

2. Основни лични нужди

 

Всички ние започваме да практикуваме психическата нагла­са и психологическата практика на външния контрол много отрано и това се дължи главно на нашите родители и родни­ни, братя и сестри, възпитатели и учители, които правят всич­ко възможно да ни принудят да вършим нещата по техния на­чин. Дядовците и бабите често са щастливо изключение от това правило, ето защо ги пропускам. Това, което не научаваме оба­че, е каква е основната и същностна мотивация за човешкото поведение. Не знаем например защо трайните междуличност­ни връзки са много по-важни за хората, отколкото за другите живи същества по земята, нито защо са толкова трудни за по­стигане. Обяснявайки тази мотивация, ще се постарая да до­кажа, че генните ни заложби са виновни и за избора на толко­ва силно контролиращи типове поведение.

В първите месеци след раждането си човек е в състояние да върши твърде малко неща: бебето умее само да плаче, да хленчи, да суче, да размахва ръце и крака. В качеството си на първичен израз на гняв, плачът и хленченето трябва да нака­рат майката да се погрижи за бебето си и болшинството май­ки реагират незабавно. Без техните грижи пеленачето със си­гурност ще умре. Ранният плач е стремеж към задоволяване на една генетична нужда - нуждата от оцеляване. Тя е пръв въведение - на практика ние не сме чак толкова подчинени на гените си, че да не можем да се грижим сами за себе си.

Следователно освен в програмирането ни за оцеляване, ко­ето е свързано главно с нашата физиология, аз вярвам и в на­шето генетично програмиране за задоволяване на психическите ни нужди: любов и привързаност; власт; свобода; удоволствие чрез усвояване на нови познания и забавления.

Способността ни да започваме процеса по удовлетворява­не на своите нужди още преди да знаем какво правим и защо го правим е едно от най-гениалните творения на природата. Еволюцията доставя на човека и висшите животни онези гени, които ни даряват със способността да чувстваме. Въз основа на тази способност научаваме първото - а може би и после­дното - нещо, което трябва да научим, а именно как се чув­стваме. Поради факта, че притежаваме най-сложните и раз­нообразни нужди от всички живи същества, ние се ползваме от привилегията да имаме и най-разнообразни чувства. Но не­зависимо от това разнообразие, независимо дали се чувства­ме добре или зле, ние помним какво сме правили, когато и пре­ди сме се чувствали добре или зле. Тези спомени ни подтик­ват да се борим, да се чувстваме максимално добре и да правим всичко възможно да избегнем обратното. Оттук и основната мотивация за всички разновидности на нашето поведение: Човешкото същество иска и се стреми да се чувства кол­кото е възможно по-добре - и колкото се може по-често.

Но човек расте и се променя. От бебе се превръща в дете, от дете във възрастен. В хода на този процес откриваме, че ни е все по-трудно да се чувстваме добре, тъй като взаимоотно­шенията ни с околните стават все по-сложни.

Повечето от нас са готови да понасят болка, дори силна болка, в името на добрите си взаимоотношения с хората, за­щото за нас те имат много по-голямо значение от страдание­то.       Наркотици, които предлагат илюзия за пълно за­доволяване на всички основни лични нужди.

Човешкото общество е в състояние да функционира нор­мално и добре само защото повечето хора никога не спират да търсят своето щастие, никога не се отказват от убеждение­то си, че всички ние се нуждаем едни от други въпреки труд­ните ни понякога взаимоотношения. Заедно се борим за оце­ляване. Така е по-лесно, по-ефикасно, чувстваме се по-добре, отколкото когато водим тази борба сами. И разбира се, че има­ме нужда от другите, когато става въпрос за удовлетворяване на нуждата ни от любов и привързаност. Обичаме да научаваме нови неща, обичаме и да се забавлява­ме с други хора. Именно това е идеалният начин за удовлет­воряване на основните човешки нужди - да се стремим да се сближим с другите хора и да останем близки с тях.

Хората, които по една или друга причина са лишени от близки взаимоотношения с околните или са неспособни да ус­тановяват такива междуличностни връзки почти винаги са са­мотни и се чувстват зле. Те нямат увереност, че утре ще се чув­стват добре, защото предусещат, че и утре ще бъдат точно тол­кова самотни, колкото са и днес. За разлика от щастливите хора, те се съсредоточават върху краткотрайните удоволствия. Алкохоликът живее за моментното опиянение, което му пред­лага бутилката. Изобщо не му минава през ума, че междувре­менно може да забие колата си в някое дърво. Когато става въпрос за удоволствия, нещастните хора могат да бъдат край­но неразумни в търсенето на бърза наслада.

Ако станете сутринта и се чувствате зле, можете да бъде­те сигурни, че не е удовлетворена поне една от вашите пет ос­новни лични нужди. Например, ако се събудите с гърлобол или друго подобно неразположение, болката ви сигнализира, че вашата нужда от оцеляване се чувства застрашена от инфек­ция. Ако детето ви е заминало да учи в чужд град, примерно, и вие се събудите с чувство за самотност, това означава, че вашата нужда от любов и привързаност е силно неудовлет­ворена. Ако същия ден очаквате да ви съобщят дали ще ви по­вишат в службата или не, сутрешната ви сприхавост издава притеснението ви, че вашата нужда от власт може да бъде накърнена. Ако сте ядосани, защото кучето ви е изчезнало на­някъде през нощта, а се каните да заминете на почивка, неудов­летворена е вашата нужда от лична свобода, тъй като не мо­жете да тръгнете, преди да сте го намерили. Ако изпитвате ра­зочарование от това, че вън вали, защото сте се канили да по­играете тенис, неудовлетворена е вашата нужда от удовол­ствие.

 

ОЦЕЛЯВАНЕ

Всички живи същества са генетически програмирани да се борят за оцеляването си. Това е едно почти яростно жела­ние и готовност на човешкото същество да води непримири­ма битка за оцеляване, а когато си го осигури, да работи упорито за постигане на сигурност. Желанието за оцеляване е изключително ценна черта - ако искате дадена работа да бъде свършена добре, трябва да потърсите човек със силен стремеж за оцеляване

Другият аспект на оцеляването - оцеляването на видовете - се основава на сексуалната наслада.

Правим всичко възможно да живеем така, че да стигнем до дълголетие. Мнозина спортуват, спаз­ват строг хранителен режим и дори пият само минерална вода с надеждата, че ще укрепят здравето си и ще живеят по-дълго.

Доброволно­то гладуване е ярко доказателство за способността на човека да подмени една основна нужда - за оцеляване, с друга - от власт. Ако оцеляването и днес беше единствената основна нуж­да на човека, нямаше да съществува анорексията и, естестве­но, самоубийството.

Теорията на избора е приложима към всички човешки дей­ности, включително към оцеляването. Но тази книга е насоче­на към социалната дейност, тоест - как отказвайки се от на­гласата и практиката на външния контрол можем да постиг­нем по-добри взаимоотношения помежду си. Интересно е да отбележим, че в нашето изпълнено с насилие общество оцеля­ването все повече зависи от по-добрите ни взаимоотношения. Основната причина за смърт сред младежите вече не са боле­стите и катастрофите, а огнестрелните рани. Ясно е, че ако на­мерим начин да се разбираме по-добре помежду си, много мла­ди хора ще оцелеят. В праисторическото минало оцеляването е било единствената основна нужда на човека - така, както все още е за повечето животински видове. Но с течение на време­то онези човешки същества, които се разбирали и обичали, за­почнали да печелят предимство в борбата за оцеляване. По­степенно това предимство се задълбочило дотолкова, че стре­межът към любов и привързаност започнал плавно да се от­деля от оцеляването и се оформил като самостоятелна основ­на нужда. Същото станало и със стремежа към власт. С тече­ние на вековете човешките същества, които успявали да нало­жат властта си над околните, получавали много по-добри шан­сове за оцеляване от тях. Така и желанието за власт станало основна нужда.

Паралелно се развивало и желанието за лична свобода, ко­ято трябвало да помага на човешкото същество да избягва чуж­дата власт и да оцелява по-лесно. Така се оформя и основната нужда от свобода. Удоволствието, което е генетичен стимул и възнаграждение за усвояване на нови познания и умения, също се превръща в отделна основна нужда. Това станало, защото чо­вешките същества започнали да научават много нови неща, които не били пряко свързани с оцеляването, но пък били не­обходими за удовлетворяването на другите основни нужди -любов и привързаност, власт, свобода. Именно тези допълни­телни основни нужди, освен оцеляването, правят живота ни толкова сложен и коренно различен от този на животните.

 

ЛЮБОВ И ПРИВЪРЗАНОСТ

 

Но нашите гени за любов и притежание настоя­ват да задържим любовта за цял живот - нещо, което е доста трудно в свят, доминиран от външния контрол. С течение на времето прекрасната в началото връзка започва да се разпа­да. Именно този процес на разпадане лежи в основата на всич­ки любовни интриги, върху които се гради добрата литерату­ра. Ако любовта продължава да е силна и непоколебима, няма да има интрига, няма да има литература. Изневярата, убийство­то, самоубийството и душевните заболявания са най-честите спътници на умиращата любов. Чувството на ревност, изоставеност, отмъщение и отчаяние са онези емоции, които владе­ят душите и предопределят поведението на влюбените.

. Трудно е, да не кажа невъзможно, да обичаме човека, който се стреми да наложи контрол над нас и иска да ни промени. Сексуалната връзка по време на брака все по-често започва да изпълнява контролни функции. Единият или двамата партньори практи­куват външния контрол и това окончателно прогонва любовта от брака. И двамата се чувстват самотни, всеки обвинява дру­гия за тъжното състояние на връзката им.

Сексът е тясно свързан и с нуждата от власт, в която често има елементи на любов или приятелство. В случая можем да кажем, че става въпрос за любящ и/или приятелски секс с властта. Хенри Кисинджър беше казал, че властта е най-сил­ният афродизиак.

За да задържим любовта, независимо дали е сексуална или не, трябва да се върнем към междуличностните връзки на прия­телство, за които споменахме в първа глава. За разлика от лю­бовниците, а дори от болшинството членове на семейството, добрите приятели могат да останат такива за цял живот, про­сто защото не си позволяват налагане на контрол и проява на собственически чувства един към друг.

Много е важно да се запитате и дали бихте приели като приятел този човек, ако случайно се окаже, че не изпитвате сексуално влечение към него. Ако отговорът е отрицателен, вашата любов няма шанс да оцелее. Хормоните ни събират, но не могат да ни задържат заедно.

За да бъде трайна една любовна или сексуална връзка, все­ки от партньорите в нея трябва да има и личен живот. Става въпрос не за сексуален живот, а за социални и освежителни междуличностни контакти извън връзката, за която говорим. Опитите ви да попречите на партньора си да изпитва удовол­ствие от странични междуличностни контакти и занимания са разрушителни за връзката като цяло. Да приемаш любовта също е изкуство. А да умееш да я приемаш с благодарност означава да помагаш по най-добрия начин за заздравяването на връзката.

Платоническата любов също е придружена от много труд­ности. Членовете на едно семейство, най-вече родители и деца, често искат повече от това, което може да им предложи дру­гият. Обикновено го вършат с помощта на външния контрол, а това нерядко води до разпадане на семейството. Няма на­чин да се предотврати подобен разрив, особено ако всяка от страните настоява да упражнява контрол над другата. За съжа­ление именно такова е поведението в повечето семейства, в ко­ито се появяват разногласия. Аз самият не мога да предложа нищо за разрешаване на проблемите в брака, семейството или която и да било друга междуличностна връзка, възникнали във връзка с даването и получаването на обич, освен да посъвет­вам хората незабавно да се откажат от външния контрол и да

Уилям Гласър е американски психолог, а това което съм избрал да публикувам в този постинг са 27 избрани страници от общо 110 страници на книгата му "Теория на избора". Вероятно трябва да се прочете внимателно тази книга за да се осмислят тези 10 аксиоми. Книгата е достъпна и е свободна за изтегляне в spiralata.bg